Търново - политически, религиозен и културен център на Второто българско царство

Успешното въстание на Асен и Петър от 1190 година довело до възстановяване на българската държава. Въпросът за столицата възникнал още с възобновяването на българското царство. Неуспехът на акцията срещу Велики Преслав решил проблема в полза на Търново. Истинското съотношение на идеята царство - престолен град настъпва, когато се свързва със самия процес на държавата. Изграждането на нова столица е изключително политически, идеологически, религиозен и културен феномен и важен държавно - политически въпрос. Процес, който трябва да преобрази един "нов" град, в един "свещен" град. Постепенната концентрация на символите на престолния град идва с големия размах в гражданския и църковния живот. Идеята за утвърждаване на столичен център е едно от средствата за усвояване на пространството на духовния живот в България. Тя представлява своеобразния легитимация на българската държава в областта на културата. 
Всяка култура има своя форма и свой ареал. Мястото и ролята на българската култура в един национален мащаб, чиито измерения съвпадат с византийската или православна общност. Идеята за град - носител на властта е пречупва по своеобразен начин с Константинопол, който е главния модел в това отношение. Развитието на идеята, свързваща българската средновековна действителност с царската власт и църквата в България се осъществява в рамките на средновековния начин на мислене и виждане, сравнително близо до византийската държавно - църковна идеология. Отразявайки в цялост отношението Византия - българска държава, идеята за престолен град се доближава до византийската в двете й измерения, свързаност с държавната власт и църковната идеология. Както самото положение на Търново, а също и историческата му съдба го поставят в определени периоди в съревнование със столицата на Босфора. В българската действителност идеята, че Търново е пръв български град се развива още през XII век и придобива истинския си, цялостен смисъл през XIV век. Българските владетели изразяват това свое самочувствие от 1204 година, когато Византия се разпада, както и по - късно след Лионската уния, когато се поставя под съмнение правото Цариград да ръководи православния свят. От тогава се появява определението "Цариград - Търново". В българската светска църковна книжнина от XIII - XIV в. се срещат различни хвалебствия, наименования на града. Наричат го "Царев град - Търново", "Великият град Търново", "Големият град Търново", "Богоспасителният град Търново". Цариградския патриарх пише "... Търново е столицата на българите и втори на думи и дела след Константинопол". От археологични проучвания се очертават три главни периода в средновековната история на града: ранна Византия (IV - VI в.); раннобългарски период (VII - XI в.) и столичен период (XII - XIV в.)
Името на града се споменава за първи път в историческите извори по повод на събитията от въстанието през 1190 година. Градът се нарича Стризанос, а в други преписи Триванос. В старобългарските извори името на града се изписва като Тръновъ или като Триновъ. В книжовните паметници от XIV в. се твърди, че името на града било Торвен. 
Съществуват различни мнения относно етимологията на името Търново. Някои изследвания свързват названието на престолния град с латинската дума turis (кула, замък). Други се опитват да го обяснят по аналогия с латинското име на Пловдив - Trimontium, като се изведе от Trivanos (три кораба) както се оприличават главния хълм на града с кораби, плуващи над река Янтра. Съществува мнение, което свързва названието на града с тракийското dri- tru - "meka", т. е. водите на реката, която преминава през силно - пресечената местност. Изказано е становище за тюркския (прабългарския) произход - "turun" - "управител", "княз" свързано със столичния период на града. Най - много привърженици намира тезата за славянския произход - от "трън", в смисъл на трънливо място, а не в преносното значение на "недостъпен", "трудно превземаем". 
Много и сериозни били съображенията, които предопределили господстващото значение на Търново пред останалите български градове. Неуспешният опит на Петър и Асен да превземат "старопрестолния" Преслав - акт пред който е изразен стремеж към приемственост с Първото българско царство, решило по - натъшната съдба на Търново. Обявяването му за столица не трябва да бъде свързано само с щастлива случайност. Търново станал огнището на освободителните борби на българите в края на XII в. Пак там се намирали и родовите имения на Асеневци. Изключителното положение на "чудния град Търнов" скоро го превърнали в пръв град на цяла България. Всепризнати били голямото му величие, твърдостта на стените му, красотата и самото му местоположение "извънредни трудности за превземане". 
Първите писмени сведения за топографското и архитектурно изграждане на Търново остава византийският хронист Никита Акоминат от началото на XIII в.: "… най-недостъпният, както и най-красивият от всички градове по Хемус, обиколен от здрави стени, разделен от река построен на върха на планината". В различните описания българската столица е представена едновременно като единен град носещ името Търновград (очевидно тава е названието на главното градско укрепление на днешния хълм Царевец) или като комплекс от отделни градове: Търново, Трапезица, Нов град и други. Това е характерна особеност за градовете от Второто българско царство, като в най - голямата си степен са се намирали във високи местности. Местоположението на града се оказва силно влияние върху външния му облик и върху вътрешното му устройство. Условията на хълмистия терен очертават няколко отделни части на града, всяка със свой самостоятелен живот, но тясно свързани по между си. В този смисъл Търново може да се разглежда като град - хълм, в който главното ядро, жилищните квартали и стопанската зона са в конкретно функционално и идеално съотношение по между си. От гледна точка на градоустройствения план столицата се е състояла от няколко квартала или района, според социалната стратегия и държавната администрация: Царевец, където е бил разположен дворецът на българските владетели , както и Българската патриаршия (комплекс от сгради около църквата "Възнесение Господне"), Трапезица - хълмът който е бил за предпочитаното място за живеене на българската аристокрация, кварталът разположен между двата хълма и познат днес под името "Асенова махала", "Момина крепост", "Френкхисар", "Света гора" и други. 
С името Търнов град бил назован главния хълм, известен днес като Царевец. Изграждането му имало голямо значение за утвърждаване на идеята за политическата и църковната власт. На хълмът била съсредоточена административния и духовен център. Шкорпил /"строителния план на старата столица"/ констатира, че Царевец е най - главната от останалите крепости. 
Построяването на царския дворец и патриаршията върху хълма в непосредствена близост но в отделни крепости, имало дълбоко символично, показно, а също и културно значение. В конфигурацията на терена тя (Патриаршията) е останала в най - високата точка на града. Като се извисявали над целия град, те олицетворявали върховенството и недосегаемостта на царската и патриаршеската власт. Съседството им изразявало единството на двете власти, а обособеността им в отделни крепости не само била продиктувана от защитни съображения, но показвала и относителната им автономност. Идеята за неизменно и крайно установено политическо и църковно средище на българското царство, заложена от цар Симеон била реализирана на практика за по - продължителен период в Търновград. Друга една идея - тази за владетеля като обладател на всички власти в държавата - политическа, административна, военна намерила своята материализация в архитектурата на дворцовия комплекс в Царевец. 
Царствения дворец разположен върху три тераси - дворец - добил окончателния си вид след три строителни етапа или поне така се допуска (по времето на първите Асеневци: Иван Асен II и Иван Александър). Дворецът има сложен план - безспорно плод на многобройните преустройства. Трябва да се отбележи Тронната зала, дворцовата църква, стопанските и жилищните помещения, както и многобройни пристройки. Дворцовият палат не може да се сравнява с величието на дворците в Плиска и Преслав. И все пак това е архитектурният ансамбъл, който е създавал до голяма степен образа на "новия Цариград" и е фокусирал върху себе си погледа на българина от XIV столетие. 
Идеологемите на държавната, политическата и религиозната доктрина, които изпълняват културното пространство в столичния град получават ново развитие и обогатяване. Съдържанието им се обуславя както от политически, обективни и материални, така и от идейни, нематериални субективни причини.
Централната идея за утвърждаването на българската държавност е доминираща културна идея, проявяваща се в архитектурата при изграждането на най-значимите комплекси от столичния град - двореца и Патриаршията. В художествената сфера след освобождението от византийска власт се характеризира с приемственост между Първата и Втората българска държава, проявяваща се в архитектурата и книжнината. Българската архитектура през XII - XIV век е резултат на творчеството на местни майстори, които са обогатили византийската култура. Те са плод на творческия гений, свързан с традициите и е резултат от възприемане и претворяване на влиянията на общуване със съседите и обогатени със своя принос.
Идеологемата за възхвала на столичния град се осъществява и чрез идеята за утвърждаване на владетелската институция /в частност царската власт/от края на XII век през целия XIII век столицата е обект на особено преклонение. Пренасят се мощи на светци в новоизградени църкви, строят се манастири.
На най - високо място на хълма Царевец бил изграден патриаршеския комплекс. Пирамидалния профил на тази висока част е подчертан с извисяването на сгради, в които господстват вертикалните - кръглите кули на крепостната стена и кулата - звънарница на църквата "Св. Възнесение Господне", "майката на всички църкви по българската земя". Нейните кубета се издигали на най - високата точка на Царевец. Това подчертава идеята за сакралния център и за градозащитната сила на светинята. Това в частност е засвидетелствано рисунка от втората половина на XV в. В с. Мусино (Търновско), където изображението на храма заема изцяло вътрешното пространство на крепостните стени. Названието на рисунката е "гр. Търново" свидетелство, че неговият автор отъждествява целия град с църквата "Св. Възнесение Господне".
На територията на Царевец са открити множество църковни манастири, което свидетелства за изграждането на Царевец като култов център. От Търново са известни над 50 средновековни църкви. Много от тях са свързани с пренасянето на мощите на светците - покровители на старопрестолния град. Измежду най-прочутите църкви в града били "Св. Димитър Солунски", "Св. Петър и Павел", "Св. Богородица Темнишка", "Св. Петка Търновска", "Св. Иван Рилски" и др.
Една от най-известните църкви в Търново е "Св. 40 мъченици", където са вградени две колони - едната от времето на хан Крум, а втората е от времето на хан Омуртаг, донесени от столицата Плиска. Макар и с езически произход и съдържание тези колони стоят редом с колоната известяваща за победата на Иван Асен II за победата му над византийците при Клокотница през 1230 година. Те са символ за историческата приемственост между Първото и Второто българско царство. 
Характерно за "Св. 40 мъченици" е, че тя е единствената базилика в Търново и в този смисъл представлява изключение в архитектурния стил на епохата - XII - XIV век в столицата се строят само кръстокуполни църкви. Това дава основание църквата да бъде отнесена към по-ранен етап от развитието на града. През този период в България и Византия са разпространени кръстокуполните църкви, които чрез архитектурните си форми пресъздават символа на християнството - кръста.
Част от програмата за сакрализация на Търновград представлява изграждането на многобройни църкви и манастири в града. Важна роля за политическия, културния и църковно-религиозния живот на средновековната столица е имал царският манастир "Великата лавра", в който се намира църквата "Св. 40 мъченици", където били пренесени мощите на Иларион Мъгленски и на Петка Епиватска. Тук е погребан и цар Калоян. Известно е, че манастира е съществувал през времето на Калоян, но при цар Иван Асен II бил разширен и преустроен. Това е "царският манастир" - името му се свързва с победите на цар Иван Асен II. Наличието на богати находки в манастира свидетелствува за важното място, което е заемал в духовния живот.
Изграждането на манастири е характерно явление по пътя на сакрализация на българската столица. Те били в съответствие с епохата и се превърнали в значими книжовни школи. В околността на Търново се издигат Килифаревският манастир и манастира "Св. Троица", както и Преображенският Плаковският и Капиновският манастири. Така се образува Търновската Света гора, като духовен център на държавата.
Значително място в средновековната българска столица занимавала мисълта за специфичната сакрална защита, предоставена от "небесните сили". Тя намира отражение в т. нар. "натрупване на благодат", зависещо от съсредоточавнето в града на християнски светини, храмове, реликви и мощи от "благочестивият владетел" на града и неговите поданици. Тази тенденция стои близо до византийската християнска идея. Събирането на благодат е започнало още при Петър и Асен, стремейки се да подчертаят "богоспасяемостта" на своята столица, активно способстване за разпространението на легендата за "чудесната" поява в Търново на една от основните реликви и важни православни светини - чудотворната икона на свети Димитър Солунски. Още в хода на самото въстание в Търново се предава особеното мистично значение на защитата, която дава светеца на новоосвободената българска столица. Асеневци изграждат своеобразен пантеон, като събират в столицата мощи на светци от всички краища на страната. Пишат се жития, в които още през XII век градът се величае,заради "благодатта му". По подобие на Цариград Търново също е закрилян от Богородица. Калоян и Иван Асен II пренесли в Търново мощите на св. Иван Рилски, св. Петка Епиватска, Иларион Мъгленски, Михаил Воин, св. Тилофей, Йоан Поливетски, Гавраил Лесновски и др. Наличието на толкова много светини издигнали Търново в един от най-важните центрове на православния свят. Подчертавайки "богоизбраността" на българската столица, патриарх Евтимий в последната третина на XIV век създава тържествени слова посветени на светците, чиито мощи са се съхранявали в столицата. 
Мощите на светците повишава престижа на столичния град, като средоточие на Божията благодат. Изграждането на Търново като нов културен център е едно необходимо качество на столичния град - рефлектира в съставянето на житийна литература. През XII век се създава т. нар. Търновски агиографски, химнографски и историколетописен цикъл. През този период започват да се пишат оригинални старобългарски произведения, които разказват или за самото "пренасяне" на мощите като своеобразен акт на свещенодействие от страна на царя или произведения, които описват житието на самия светец. Този акт има не само местно, в рамките на столицата значение, но и общодържавно такова.
Изграждането на нова столица с присъщите и задължителни атрибути, само по себе си е изключителен културен феномен, както и ръководната роля на столицата /държавна власт, върховна религиозна власт/, която тя има през по-голямата част от тези две столетия /XII - XIV/, в развитието на културните процеси на територията на цялата страна, а понякога и извън нея. Идеята на цар Симеон да превърне българската престолнина в опозиция на Константинопол намира продължение в столицата на Второто българско царство. Тя получава и свое развитие. Търново вече не е противник на византийският престолен град, негов конкурент, а "нашият нов Цариград", който "расте, укрепва и се подмладява".
Установяването на всяка държавна власт през Средновековието е съпроводено с определени външни прояви, които целят дадат израз на силата й сред обществото. Това закономерно явление, което отговаря на психологията на времето. Идеите, които носителите на властта развиват, за да свържат престолния си град с тази власт, която представлява начинът, по който съвременниците виждат идеята за предопределеност и дълговечност, а също така и седалището, което й е определено, и което неизменно олицетворява представата за държавната власт. Това е обща тенденция, която естествено на Балканите се свързва с Константинопол. През Средновековието образът на Цариград се създава в контекста на идеята за ретранслация на империята от Рим във Византия. Държавна идеология се крепи върху тясното свързване на империята с града или по-точно на пренасянето на понятието империя върху самата столица. Идеята за благословената от Бог империя се развива през X век. Проследява се общоимперската позиция за вечност и вярата в неизменимата й съдба. 
Истинското свързване на държавната власт с престолен град, в случая Търново, идва с борбата на Асеневци за възстановяване на българското царство. Макар нашата книжнина да е по-бедна от византийската може да бъде проследена в два аспекта: идеята за град - носител на властта, който по своеобразен начин се пречупва между Константинопол и есхатологичната насоченост на идеята за власт и престолен град, водещо началото си през XI - XII век с развитието на такъв вид книжнина в България. Още с пренасянето на чудодейната икона на св. Димитър в столицата Търново, създават около себе си атмосфера, която го превръща в град с определена мисия на Балканският полуостров. Светецът се превръща в покровител на цялата династия на Асеневци, дава особена мистична сила на въстанието на тримата братя.
За модела и идеал на българските столици е служел Константинопол. Българските владетели виждали в полулегендарните и заедно с това добре известни в Цариград първостепенен по значение образец за устройството на собствена столица, която в своите мисли създали по аналогия и в съперничество с "града на Константин Велики". Важни компоненти за представата за Цариград били наличието в него на царски престол, патриаршеска катедра, наличието на "благодати", означаващи "благоизбраността на града". Още в първите акции на Асеневци /коронацията на Теодор за цар по името Петър/, ръкополагането на български архиепископ, както и пренасянето на мощите на солунският защитник св. Димитър може да бъде открита тенденцията за възстановяване на българското царство по образ и подобие на Константинопол. Несъмнено падането на Цариград през 1204 година оказва влияние върху утвърждаването на тази държавна идеология. Този акт лишил цяла югоизточна Европа от духовен и материален съзидател и разпространител на значими ценности, оказващи влияние върху културният облик на Балканите. В официалните документи, където Търново е обявено за столица, Калоян пише "за нашият велик град", "Търново града на моето царство" очевидно е, че под велик град се има предвид именно престолният град. Управлението на цар Иван Асен II било важен етап във формирането на представата за нов Цариград. В Търновските надписи от 1230 година вече се показва на света, че българската столица се е превърнала в главен център. Възстановяването на Патриаршията през 1235 година е следваща важна крачка в утвърждаването на идеята, че Търново е наследник на Цариград. Източниците на съвременните събития показват, че с патриаршеско достойнство бил увенчан и храмът " Възнесение Господне". При управлението на Иван Асен II столицата придобива всемогъщество чрез небесното покровителство на св. Петка принадлежаща към числото на най-почитаните светци в православният свят. Съединяването на всички изложени компоненти позволява Търново да бъде провъзгласен за "царстващ град". Това определение се споменава в една от службите за св. Петка написана в чест на пренасянето на мощите й в Търново. Не случайно е присъствието на епитета Цариград в житието на патриарх Йоаким I /сподвижник на Иван Асен II/. По този начин идеята за Търново - "българският Цариград" като аналог на Константинопол възниква при управлението на Иван Асен II. 
Във връзка със събитията от Лионският събор българската столица не само се противопоставя, но се подчертава като единствен "богоспасяем" православен център. Но политическата криза и татарските нашествия, селското въстание на Ивайло, междуособиците сринали международното положение на Търново и сложила край на вселенското значение на града.
Ново оживление около борбата за мястото на Търново в православния свят датира от средата и втората половина на XIV век. По това време има две основни концепции: Търново - "новият Цариград" и Търново - "вторият Цариград". Първата се разпространява в кръга на цар Иван Александър и се състояла в пропагандата за пълна независимост от Константинопол, подчертавайки водещата роля на Търново като православен център. Втората концепция е свързвана с патриарх Калист, който през 1355 година подчертава подчиненото положение на българската църква спрямо византийската. Той казва, че "царстващият град на българите, втори след Цариград, словом и делом". 
Представата за политически, религиозен и духовен център на православния свят се развива в рамките на съпоставянето с Константинопол и се намирал в непосредствена връзка с конкретната политическа обстановка на Балканите и преди всичко със сложният комплекс от българо-византийски взаимоотношения в техния широк международен контекст. 
Използвана литература:
1. Й. Андреев, "История на Второто Българско царство"
2. Й. Андреев, "Всекидневието на българите XII - XIV век"
3. И. Божилов, "Културата на средновековна България"
4. Сборник "Търновска книжовна школа" /I - IV том/
5. Р. Панова, "Столичният град на средновековна България"
6. Д. Овчаров, Т. Тотев, Ат. Попов, "Стари български столици" 
--------
discoverybg.muffty.org 


Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценза Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5. 
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike2.5 License.